Родопско пътешествие '16

Отново се завръщаме в забулената в мистика Родопа планина, за която легендите разказват, че била огласявана от песните на най-прочутия певец - Орфей.  За трета поредна година си организираме екскурзия, минавайки от Западната ѝ част към Източната на път към морето.

Планирали сме и резервирали 7 нощувки – две в Девин, три в Пампорово и две в село Вишнево.

Минахме по познатия ни път с много завои, но със спиращи дъха гледки на борови гори, язовири със своите величествени стени и ждрела и пристигнахме в хотел Орфей в Девин.

Бяхме обещали на малката ни дъщеричка да влезе в джакузи. С нетърпение облече банския си още като се настанихме и се отдадохме на спа процедури. Релаксирани, следобед тръгнахме към местността Червен камък, където имало наблюдателна кула. До нея се стига по близо 400 стъпъла.

Дъщеря ни си почиваше често.

Бавничко ги изкачихме, но все пак успяхме да стигнем.

Гледката към Девин беше красива.

Както и изгледите в другите посоки.

Тайнствена пътека към гората.

Зелени поляни, хълмове и била.

Добра тренировка си направихме и се върнахме в Девин да починем. Надвечер се разходихме из градчето.

На другия ден тръгнахме по "Алеята на туриста" – асвалтов път по поречието на Девинска река с точки за почивка с маси, пейки и чешми. Алеятa води към м. Струилица, известна с терапевтчните си басейни с минерална вода. От там започва екопътеката Струилица-Калето-Лъката. Тръгнахме бодро по нея и стигнахме до едно разклонение, от което тръгва друга по-малка пътека. Знаехме, че води до водопада Самодивско пръскало и се заизкачвахме по нея. Тя е доста стръмна, а ние вървяхме нагоре доста време и взехме да се притесняваме дали не сме сбъркали пътя. Страхувахме се и че дъщеря ни ще се измори и ще откаже да ходи, когато в един момент започна да се чува шум на падаща вода. Излязохме на една голяма, но много стръмна поляна. Сложихме малката да седне на един камък и да не мърда, защото вероятността да се търкулне и да падне в пропастта под нея беше голяма, а ние много внимателно се опитахме да погледнем колкото може по-отблизо водопада. Разбрахме, че все пак сме объркали пътя, защото видимостта към него от местоположението, на което се намирахме, не беше добра.

Ето и самото място, на което попаднахме.

Тръгнахме обратно надолу и щом слязохме видяхме табелата, която незнайно как сме пропуснали. Тази пътека води до останките на древната крепост Калето. Посоката към водопада се обозначава от друга табела. Разочаровахме се малко, че не можахме да стигнем нито до крепостта, нито до него. Но за Калето не видяхме възможност да се продължи от мястото, до което се добрахме. От там проходимостта нагоре липсваше. Две жени, които си почиваха на мястото за отдих ни посъветваха да тръгнем по основната екопътека, защото трудността до Самодивското пръскало била голяма за дете, а нашето вече беше взело своята доза „катерене“. Така че се отправихме в посока Лъката. Пътят беше приятен, наслаждавахме се на разноцветните пеперудки, лъскаво зелените бръмбърчета, гущерчетата. Видяхме и малка змия, вероятно водна, която бързо се шмугна в тревите. Стигнахме до първия мост.

От тук нататък има много мостчета по продължение на реката, които дават възможност да вървиш край нея и да попиваш красотата ѝ с очи и сърце.

Унесени от звуците на природата, песента на реката и чуруликането на птичките стигнахме до тук, но времето беше напреднало, а и силите на малката планинарка вече бяха към предела си, затова решихме да се връщаме към колата, тъй като ни чакаше и път до следващата ни отправна точка – Пампорово.

Там отседнахме във вилно селище "Малина". Разполага с бунгала алпийски тип с всекидневна, малка кухня, санитарен възел и две спални на втория етаж. На терасата има масичка със столове за кафе и аперитив, отпред дървена маса с пейки и огнище за барбекю. Веднага се заловихме с огъня, а дъщеря ни се запозна с едно момченце и отидоха да играят на прекрасните зелени полянки между къщичките, които са много подходящи за детски игри. Има и площадки с люлки и пързалки.

На сутринта поехме към „Невястата“ – екопътека над Смолян, която води до едноименната скала, от която най-красивата девойка от селото се хвърлила, за да не се омъжи за местния османски управник.

Пътеката се извива под високите борове, равна е и много приятна за разходка. Има много табели, които дават информация за растенията и животните, които се срещат в гората. За съжаление на повечето от тях се откриват груби правописни грешки.

Първата наблюдателна площадка, до която води е „Красивата“.

На мястото има и беседка за отмора.

Тук, на върха на една скала, е издигнат кръст в памет на известен алпинист загинал по време на скално катерене.

Покрай него се минава на друга скала, на която можеш да се покатериш внимателно и да се порадваш на великолепния изглед от птичи поглед.

Заредени с енергия продължихме напред.

Дъщеря ни пожела да почине. Придружител ни беше и малкото ѝ бебе-кукла, което може да се похвали гордо на останалите играчки, че е правило преход в Родопите.

И ето, че стигнахме под самата „Невяста“. До мястото за отдих има и импровизирана детска площадка с люлка, къщичка и катерушка.

Приятна изненада беше, че тук срещнахме новото малко приятелче на дъщеря ми с майка си и баба си. Поиграха си и тръгнахме към наблюдателницата на площадка „Невероятна“.

Наистина невероятна красота!

Прибрахме се да починем на обяд и жадни за нови приключения, решихме да се качим с колата до връх Перелик, ни най-малко подозиращи, че ни очаква наистина сериозно преживяване. По пътя нагоре спряхме на хижа Перелик да попитаме можем ли да се качим по-нагоре с колата. Казаха, че няма проблем, но се стига до поделение на Българската армия и не може да се изкачим до самия връх Голям Перелик. Спряхме пред поделението и се засилих да направя снимка, но мъжът ми ме предупреди, че е възможно да изискат от нас да изтрием снимките, затова се отказах. Направих една снимка само в другата посока.

Когато се върнахме до колата, неприятно ни изненадаха ято мухи, които жужаха настървено около предното ѝ стъкло. Много бързо се вмъкнахме в нея и потеглихме, но крилатите ни спътнички нямаха никакво намерение да се разделят с нас.

Напротив, дори се присъединяваха още и още. Мъжът ми постоянно чистеше предното стъкло с чистачките, докато накрая не установихме, че точно течността ги привлича. Отчаяно се опитвахме да се измъкнем от схватката на мухите, но нямаше как да развием по-висока скорост по тесните и криволичещи планински пътчета. Така се озовахме по един черен път, покрай който се откриваше невероятна гледка, затова продължихме по него да ѝ се порадваме.

Всичко беше прекрасно до момента, в който решихме да обърнем колата, тъй като пътят ставаше много лош и не можехме да продължим. Неравният терен отне увереността на мъжа ми и с леко притеснение виждах как представлява трудност за него да измъкне колата от клопката, в която попадна. С всеки негов опит тревогата ми се засилваше, докато накрая колата отказа съвсем. Вече се свечеряваше, а ние бяхме на върха на света и много отдалечени от цивилизацията. Решението беше взето бързо. Трябваше да стигнем възможно най-скоро до хижата. Приготвихме две раници с най-необходими неща и тръгнахме, зарязвайки автомобила там, притихнал и безпомощен в планината. Сълзите ми напираха, а дъщеря ни не усещаше нищо от ситуацията, в която бяхме попаднали и весело се спираше да събере цветенца. Опитахме се да ѝ обясним, че трябва да побързаме, защото имаме много път до хижата, а след малко ще се стъмни и ще останем сами в гората. Вървяхме около 40 – 50 мин. Мъжът ми намери обхват на едно място и успя да се свърже с хижаря и да обясни положението ни. Когато стиганхме вече беше съвсем тъмно, а на маса ни очакваше весела компания. С треперещи гласове обяснихме подробно какво ни беше сполетяло, като се надявахме да ни приютят за вечерта, а на следващия ден щяхме да му мислим. Голяма изненада беше за нас, когато няколко мъже с дружелюбна отзивчивост изявиха готовност веднага да отидат с тяхните коли на мястото и да издърпат нашата. Тръгнаха с мъжа ми, а ние с детето останахме в хижата с жената от компанията и още един мъж, който се оказа аниматор и през цялото време се занимаваше с дъщеря ми. Хората бяха много мили, успокояваха ме и ми вдъхваха кураж. Мъжете доста се бавеха вече, когато в далечината забелязахме бавно да пълзят автомобилите. Завръщаха се! Имали са малко трудности, но мисията завърши успешно и колата беше издърпана от злощастното място. Добрите хора, които разбрахме, че са от Широка лъка, освен че ни помогнаха до тук, бяха готови да ни издърпат и до нашето вилно селище. Не можехме да повярваме, че все още се срещат човеци с толкова големи сърца. Планината ражда хора! Тръгнахме, а Ники, аниматорът ни придружи. Беше много внимателен и през цялото време ни питаше как сме с малката, а тя изморена се отпусна в скута ми и заспа. Благодарим ви, мили хора от Широка лъка! Никога няма да забравим добрината и човещината ви!

На следващия ден мъжът ми тръгна рано за Смолян, за да намери сервиз, в който евентуално да оправят колата ни. Надявахме се да намери такъв, в противен случай екскурзията ни трябваше да приключи преждевременно. Ние с детето го чакахме при къщичките и играехме на зелените полянки отпред.

Следобед той се върна с обнадеждаваща новина. На следващия ден щели да дойдат хора да вземат колата за ремонт.  Нямаше какво друго да правим, затова направихме така:

До края на деня си седяхме в селището,  говорихме си и си почивахме.

За следващия ден обаче трябваше да измислим нещо, въпреки че нямахме транспорт. След като колата беше закарана в сервиза, тръгнахме на разходка в околността. Стигнахме до една доста стръмна писта, близо до върха, на която се виждаше кулата „Снежанка“.

Питахме дъщеричката ни дали е съгласна да пробваме да я изкатерим. Тя се съгласи и потеглихме нагоре. Пистата имаше както по-полегати, така и стръмни участъци. Вторите ни изкараха душичката и на последния такъв се отказахме.

Минахме повече от средата ѝ и стигнахме до един път, по който решихме да продължим. Разходихме се още малко, но на джи-пи-еса видяхме, че все пак сме доста далеч от кулата и няма да успеем да се върнем преди да се стъмни, затова решихме да се връщаме. На едно място видяхме колоездачи, които се готвеха за състезание. Организаторите им ни упътиха и ни информираха, че пускат единия лифт, с който можем да стигнем до Снежанка. Показаха ни и една писта, която беше доста по-лесна от предната, която катерихме, а беше близо до мястото, от което тръгнахме. Благодарихме и тръгнахме да се спускаме, а идеята ни за следващия ден, докато чакаме да оправят колата, беше изяснена. Ще се изкачим пак по тази писта и ще хванем лифта до Кулата, а от там другия към Смолян.

Ето ни до самата „Снежанка“.

А ето и гледките от горе.  Лифтът, с който ще слезем до Смолян.

Обядвахме на ресторанта и слязохме от кулата. Наблизо се намирали Орфееви скали, за които легендите разказват, че Орфей, качен на тях, черпел вдъхновение от гледките и създавал красиви мелодии, от които горските животни затаявали дъх. Веднага се запътихме натам. 

Преходчето е много приятно и лесно и се стига бързо до тях, за не повече от 15 минути.

Непосредствено преди самите скали има беседка.

Качени върху мистичните Орфееви скали, а там долу мързеливо дремят първите смолянски къщурки и езерата. 

След тази порция вдъхновение се настанихме на седалките на въжената линия и потеглихме към Смолян, нетърпеливи да си вземем автомобила.

От долната станция на лифта ни поръчаха едно такси, което ни заведе до сервиза в града. Колата беше готова и доволни се върнахме в „Малина“. Удължихме престоя си в къщичките с две вечери непредвидено и никак не съжаляваме за това.

                              

На следващия ден отправната ни точка беше екохотел „Вишнево“ . Бяхме се обадили да отложим резервациите си, като обяснихме, какво ни се беше случило. Потвърдиха, че няма проблем и потеглихме. Междинната ни спирка беше националната астрономическа обсерватория „Рожен“. 

Разходихме се в дворния парк на обсерваторията, докато чакахме да ни въведат за обиколка вътре. Натъкнахме се на много странни и интересни инсталации.

Щом влязохме в огромния купол, се пренесохме в необятния свят на астрономията.

Въвеждаха ни в тъмни стаички и светли зали, оборудвани с различни съоръжения, електронни машини и уреди.

Ето го и самият двуметров  Ричи-Кретиен-Куде (РКК) телескоп. Истински гигант!

Гледка към кулата „Снежанка“ от терасата на купола.

Разказаха ни интересни неща за космоса и опитите на човеците да се докоснат до тайните му. Доволни от преживяното се запътихме към село Вишнево. Бяхме посрещнати много радушно от стопанката леля Сийка и съпругът ѝ, Илия. Тя ни спомена, че за първата вечер резервация имали голяма група, от която после останахме изненадани и усмихнати. Докато чакахме времето за вечеря се разходихме до близкия бивш курорт с балнеосанаториуми – Баните, за  жалост позападнал към днешна дата, с неработещи санаториуми.

Когато се прибрахме за вечеря в хотела, започнахме да срещаме различни групички от възрастни хора. Още и още и накрая в ресторанта се събраха около 30-40 баби и дядовци. Усилиха музиката и започнаха хората и танците. Забавата беше невероятна! Всички се радваха на дъщеря ни, занимаваха я, танцуваха с нея. Оказа се, че са си организирали събиране от пенсионерския клуб в Пловдив.

Беше наистина весела вечер и дори някои горски обитатели ни навестиха, за да се позабавляват. Ежко Бежко, дочул силната музика, дойде да се запознае с нас.

На сутринта се насладихме на невероятната гледка, която се разкрива от екохотела.

Планът за деня беше да изкачим връх Свобода. Отидохме с колата до хижа Свобода. Искахме да хапнем по една супичка, но кухнята не работеше, нямаше и посетители и се приготвихме за изкачване на 604-те стъпала . 

Малката туристка вече имаше опит със стълби и бодро припкаше нагоре.

Стигнахме до една чешма, зад която се разкри малко мистериозна гледка. Сякаш бяхме стигнали до омагьосана гора. По дърветата бяха закачени всевъзможни разноцветни парцали и дрехи. Някакъв странен обичай.

Продължихме нагоре и ето, че стигнахме до стъпало 604 и до финала.

Тук, на върха споделят мемориалите си Момчил войвода и Енихан баба.

Плочата почита паметта  на българския войвода, Момчил Юнак, който според легендата е погребан на върха, а зад нея е построено тюрбе на легендарния турски герой.

Постояхме на върха, набрахме си мащерка, но беше доста ветровито и тръгнахме наобратно. Пред екохотела на поляната решихме да пуснем хвърчило.

За лош късмет, то се закачи за едно дърво и доста се помъчихме докато успеем да го свалим.

Пътешествието ни е в своя край. Сбогувахме се с гостоприемните Сийка  и Илия и им обещахме, че задължително ще ги посетим отново.

Въпреки  че си тръгваме към дома, пътешествието не е приключило все още, тъй като предстои да видим Дяволския мост и меандрите на река Арда -  забележителности, които остават в сърцето ти завинаги.

Подминахме село Ардино и се отправихме към моста, който бях виждала само по снимки и толкова много ме беше впечатлил, че тръпнех при мисълта, че ще го видя на живо. И очакванията ми се покриха напълно.  Още когато го зърнах в далечината сред раззеленената растителност, вървейки по пътеката към него , притаих дъха си.

Колкото повече наближавахме, толкова по-величествен се разкриваше пред нас.

Сред живописния пролом, гледката на  тази каменна конструкция ме пренесе в 16-ти век, когато е бил построен Шейтан кюприя. Направих много снимки, минахме по него, постояхме върху каменната му снага и усещахме пулса му, който се сливаше с този на природата около него.

Тръгнахме обратно към колата, а аз за последно се обърнах да запаметя още веднъж Дяволския мост.

Времето се развали и започна да вали дъждец, но той не ни отказа да продължим към меандрите. Докато се чудехме откъде се разкрива най-добра гледка минахме през едно призрачно село, изоставено, с порутени къщи. В комбинация с мрачното време ни донсе много тайнствено настроение.

Не след дълго намерихме точното място. Сложихме качулките и излязохме под дъжда да попием красотата на Арда.

И тук поредното ни родопско приключение завърши. Дано имаме възможност да изживеем още много такива!