Медвен и Синият вир

Последни дни от циганското лято, последни слънчеви лъчи. Последен шанс да се полюбуваме на златната есен в гората при хубаво и топло време. Този път дестинацията е Медвен. Слушали сме за Синият вир – красив водопад и еко селище със същото име, което е извън селото и от него се тръгва през гората за самия вир. Комплексчето изглежда приятно и уютно с къщички от дърво и камък. Постарали са се да възпроизведат битов стил. 

Има и открит басейн, който тъкмо почистваха от нападалите листа и покриваха, защото сезонът приключва. 

Приятна гледка е и езерцето с плуващи патици вътре.

Настанихме се в една от къщичките и докато слънцето още грееше ярко и топлеше есенната гора, с усмивка на лице тръгнахме към  водопада. Имахме трудност с откриването на еко пътеката, която в последствие се оказа, че е точно до изхода на еко селището. Въпреки това, тръгнахме по реката, но вървяхме от дясната ѝ страна. Атмосферата беше опияняваща. Потъвахме в горските аромати и топлите цветове, стъпвахме леко по мекия килим от изпадалите листа. Преходът беше лесен и приятен. Няколко пъти се усъмнихме дали сме на прав път и в един момент пътеката свърши. Продължихме още малко и наистина се оказа, че сме сгрешили. Водопадът се виждаше, но от далече, а бяхме сигурни, че има начин да се отиде и близо до него. Върнахме се малко назад, за да огледаме дали няма начин да се прекоси реката. За щастие бързо открихме брод. 

Първа преминах аз, за да проверя дали дърветата са стабилни, тъй като мъжът ми трябваше да носи детето. Внимателно с бавни пристъпвания се добрах успешно до другия бряг. След мен преминаха и моите хора и въпреки, че на едно място дървото се размърда под тежестта им, нямаше инциденти. Веднага след това се натъкнахме и на друго препятствие.

Справихме се и с него и не след дълго бяхме възнаградени с наистина красива гледка.

Поседяхме мълчаливо, направихме си и няколко селфита J и тръгнахме обратно, вече по правилния път.

Вечеряхме вкусно в ресторанта на комплекса и си легнахме доволни. На другия ден посетихме бащината къща на Захари Стоянов.

До нови срещи, Медвен!

Трещеник

Винаги, когато времето позволява не се замисляме, а събираме  багажа по най-бързия начин (това вече ни е отработена система), мятаме се на колата и газ към родните планини. Преди броени дни откриха новата отсечка на магистрала „Струма“ до Благоевград. Доволни сме от факта, че се отдава възможност да я пробваме толкова бързо. Канени сме на детски рожден ден във Велинград, но за да не пътуваме толкова километри само за една нощ, решаваме предната вечер да нощуваме някъде другаде в околността. По принцип обичаме да ходим в Юндола (едно от малкото места, на които се завръщаме отново и отново), но тъй като там бяхме едва преди две седмици, иска ни се да отседнем на друго непосещавано досега от нас място. Мъжът ми предлага хижа „Трещеник“. Имало и нов хотел „Трещеник“ в близост до хижата. Другият вариант, който имаме предвид е в с. Добърско в „Къщата на Васил“. Не резервираме предварително, защото са предизборни дни и предполагаме, че ще има повече свободни места от обикновено. Денят е чудесен, а пътуването по новата магистрала приятно. Стигнахме бързо до Разлог, след което до Добърско. Редуваха се впечатляващи есенни пейзажи по време на пътуването, а самото селце изглежда китно и приветливо. „Къщата на Васил“ също ни грабва окото още от далече. За нещастие, обаче, се оказа, че  собствениците били заети с организационни дела, свързани с предстоящите на следващия ден местни избори и ни препоръчват хотел–механа „Добърско“. Там,  пък, имало банкет, съответно нямало свободни места и леко разочаровани потегляме към следващата точка, която сме предвидили като вариант за нощуване – „Трещеник“ – хижата или хотелът. Изкачваме се все по-нагоре в Рила планина и гледката става все по-неземна. Първоначалното разочарование като, че ли се изпарява и си мислим, че всяко зло е за добро, стига да успеем да се подслоним там горе на 1800 метра височина. Стигаме до мястото. Природата е страхотна, но е дива, постройките, повечето нови, са необитаеми. Нефункциониращ се оказа и хотелът „Трещеник“, но за сметка на това залепена за старата хижа, обновена, дори незавършена изцяло още ни очаква новата хижа „Трещеник“ със съвсем прилични условия. Щастливи се настаняваме в стая със спалня и отделно легло за детето и тръгваме на разходка. Пускахме лодки, изработени от листа и клечки в малко поточе.

Разхождахме се.

И стигнахме до семеен хотел „Сали“ , където имат рибарник и предлагат прясна риба. Посрещна ни куче, което лаеше много настървено, но въпреки това  детето ни разясняваше със сериозен тон, че нищо, че лае, то е добро. 

Тъй като ние бяхме обядвали вече леща в хижата, там пихме само чай, а малката поигра с нейно връстниче.

На връщане минахме напряко през голяма поляна.

За вечеря хижарката ни предложи да ни сготви ориз с кайма и цвеклови листа. Харесвана гозба била. Ние не бяхме опитвали такава, но наистина се оказа вкусна. Поднесе ни я с кисело домашно млекце. Намериха се и вино, и туршийка  от запасите на стопанката и прекарахме една уютна вечер със скромна компания в помещението за хранене в старата хижа (понеже ресторанта в новата още не е готов), където пукотът на горящите в печката дърва ни създаваше допълнителна задушевност.

На следващия ден преди да се отправим към Велинград се качихме нагоре по пътя за хижа Грънчар да се полюбуваме още малко на гледките.