Откакто видях снимки на „Потопената църква“ в язовир Жребчево, в мен се загнезди нестихващо желание да отида на място и да видя с очите си тези свещени руини, галени от язовирните води.
"Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г." – това гласи надписът на паметна плоча, поставена в близост до останките. При изграждането на язовир Жребчево през 1965 г. е потопено цялото село, като единствено храмът „Свети Иван Рилски“ остава да се извисява над повърхността.
Водачът този път е сестра ми. Тя е ходила там и е останала с много хубави впечатления, така че с удоволствие се съгласява да ни заведе. Компанията е много весела, защото ни придружават 3 прекрасни дечица. Нямат търпение да пристигнем и да си направим пикник на брега. Предварително сме се обадили да питаме за нощувки в един хотел в с. Баня. Избрахме да отседнем там, защото прочетохме, че имало минерални извори в близост. Хотелът заварихме в частичен ремонт и не ни се стори най-уютното и чисто място, но решихме, че за една нощ ще направим компромис. Мястото, където се намира е една свежа борова горичка, така, че това компенсира неудобствата. Тръгнахме към водоема и не след дълго, по забавен за децата криволичещ път, стигнахме до него. С нетърпение слязох от колата, но църква в полезрението ми не се яви. Все пак гледката беше красива.
В далечината се виждаше и язовирната стена.
Зачудихме се дали водата не е закрила изцяло останките, но сестра ми се сети, че може би не сме от правилната страна на язовира и трябва да минем по подбалканския път, за да стигнем до желаното място. Тръгнахме обратно и решихме да се отбием и до самата стена. На бариерата ни спря пазач да ни уведоми, че от тук нататък можем да минем само пеш. Пожела ни приятна разходка, закачи се с децата и ние се отправихме към бента. Първо видяхме шлюзовете, които преграждат пътя на водата.
После снимахме изгледите от самата стена,
а на връщане децата гонеха гущерчетата, които бяха излезли на припек. Качихме се отново в колата и тръгнахме в посока Твърдица.
Щом стигнахме целта, очите ми останаха в разкрилата се гледка. Забулени в мистика, от водата се издигат вековните стени, изгубили своя покрив, но намиращи утеха в кръста, пазителят на светилището. Тръгнахме да търсим място за пикник, а си оставих за десерт насладата да заснема „Потопената църква“. Природата около язовира е чудесна, за съжаление е много замърсена от човека. Опитах се да се абстрахирам от това и от животинските екскременти, които буквално покриваха земята. Затова и дълго търсихме удобно място.
Намерихме подходящо биваче, хапнахме и починахме, децата поиграха. Зад нас, през горичката отново мина стадо, този път от крави.
Разходихме се още малко, а небето се смрачи и започнаха да се чуват гръмотевици. Видяхме, че не далеч вали.
Тръгнахме да се връщаме обратно, а започна да ръми дъждец. Децата избързаха напред да си вземат чадърите от колата, а аз останах под дъждовните капки да заснема църквата.
Преминах и по мостчето от камъни, за да увековеча тази магична гледка.
На следващия ден попитахме къде са минералните извори. Насочиха ни към минерална баня, където се къпят ромите от селото. Позволиха ни да влезем и да я видим. Същата, като тази от детските ми спомени в родния град, в която баба ми ме е водила. На връщане минахме и през Нова Загора. Имаше хубави, нови детски площадки, а центърът беше в ремонт.
Така приключи екскурзията, но знам, че ще се върна там отново някой ден. Наистина много силно ме впечатли „Потопената църква“.
0 коментара :
Публикуване на коментар