Предстои ни гостуване в Ямбол, родният ми град, но защо да не използваме това, че ще пътуваме и да не посетим и други места по пътя? Ще го направим, разбира се! Никога до сега не бях ходила на връх Шипка. Май назря моментът...
Потеглихме по магистрала Хемус и в колата настана оживление. Отклонихме през Севлиево към Габрово и се наслаждавахме на пролетта разцъфнала в природата. Припомнихме си с усмивка някои габровски шеги:
„Двама габровци разговарят:
- Защо досега не си съобщил в полицията за открадната ти кола?
- Чакам крадците да я пребоядисат и тогава.“
„Габровец кани свой приятел на гости:
- Ела ми утре на гости да видиш как черпи комшията...“
„- Как са произлезли гущерите?
- Един габровец започнал да отглежда крокодил...“ и други.
Посмяхме се и ето, че стигнахме Етъра – етнографския комплекс, където можеш да се потопиш в атмосферата пресъздаваща българския бит, култура и занаятчийство.
Воденица с воденичен камък, където са мелили зърното.
Една жена ни показа нагледно гайтаните по дрехата ѝ, които бяха наистина майсторски изработени. Видяхме и как се тъкат килими на стан в живо време. Обстановката в тъкачницата беше много задушевна и автентична.
Влязохме в билкарницата, от където можеш да си купиш чайове, тинктури и подправки от най-различни билки за най-различни болежки. Там се смяхме с типично по габровски надписания етикет на меродията - „Габровска луканка“.
Купихме си лакомства, каквито не бяхме опитвали. Най- много ме впечатли и като наименование, и като вкус т. нар. „фъч“ – кръгла сладка наподобяваща бабунеста курабийка.
В комлекса можете да разгледате и още много други интересни сгради, съоражения и експозиции.
Има и механа, където можете да похапнете. Ние влязохме откъм страната на Габрово, където също има ресторант и понеже бяхме много гладни обядвахме там, но после видяхме, че от другата страна, където е другият вход има механа, която изглеждаше доста по-примамливо.
Следващата ни и основна цел беше връх Шипка, където си бяхме резервирали една нощувка в едноимения хотел, който на снимки изглежда по-добре, отколкото е в действителност. Стаите не са лоши, но са много малки. От храната и отношението останахме доволни. Местоположението му е много хубаво. Сутрин ставаш да закусваш и виждаш паметника на свободата на върха.
Настанихме се, но
се оказа, че след 17: 00 часа бариерата е затворена и няма достъп до горе с
кола, а стълбите, които са над 890, са чудесно предизвикателство, но за
съжаление невъзможно заради малката ни придружителка. Тъй като времето беше
чудесно, не му мислихме много, а се отправихме към Бузлуджа. Бяхме чели, че
пътят е лош, но се оказа, че не е чак толкова, колкото очаквахме. Стигнахме до
двете ръце, държащи факли и веднага почувствахме полъха на комунистическия дух,
дори в ушите ми зазвуча „Нас червеното знаме роди ни...“
Отдавна си мечтая
да вляза в т.нар. „Чиния“ на Бузлуджа, но това се оказва невъзможно за
неекипиран човек, въпреки че съм виждала снимки и клипчета с проникнали вътре
хора. Навсякъде има табели с предупреждение за падащи късове и отломки. На
входа има отвор, през който си мислех, че се промушват ентусиастите,
но после се
оказа, че имало и друго по-лесно и достъпно място. Както и да е, желанието ми
да почувствам отблизо мистериозната обстановка на изоставения идеологически
монумент не се осъществи, но поне отвън успях да се нагледам на този чудат и
нелогичен за мен Дом-паметник на партията. Изпитах противоречиви чуства, там на
върха, с този божествен 360 градусов изглед на чиста природа и тази бетонна
грамада с извънземна форма.
Дъщеря ни ни
върна в реалността като мрънна, че ѝ е станало студено и иска да си ходим. Наистина
беше много ветровито и преценихме, че е по-добре да използваме времето докато
залезе слънцето на някое местенце по на завет. Потеглихме обрано към Шипка и
там близо до хотела, на едно хълмче, от което се вижда паметника
се насладихме на
залеза.
На другия ден,
след закуска, с трепет в сърцето потеглихме към връх Шипка. С колата се стига
почти до горе.
Помолихме един
човек да ни направи семейна снимка и заизкачвахме стъпалата към паметника.
Разгледахме
черешовите топчета,
купихме си билет
за експозициите вътре и магнитче за колекцията ни. Заизкачвахме тесните стъпала
и се пренесохме в онези времена сред предмети, принадлежали на войниците, оръжия,
униформи, медали, картини и история. На приземния етаж има саркофаг с костите
на загинали войници. Впечатляващо копие на Самарското знаме:
Изглед от върха
на монумента:
Вижда се и
„Чинията“ в далечината:
Язовир Копринка:
На излизане се
разписахме в книгата за посещения и изпълнени с патриотизъм излязохме навън да
подишаме още от въздуха на това паметно място.
Потеглихме към
крайната си цел, но водени от думите на Алеко Константинов „Опознай родината,
за да я обикнеш!“, докато минавахме през Шипченския проход, единодушно взехме
решение да посетим още няколко места по пътя. Първо минахме през тракийската
гробница „Косматка“, но беше в ремонт. Разбрахме, че „Шушманец“ е отворена за
посетители и се отправихме натам. Имах по-големи очаквания, за нещо по-мащабно,
а всъщност представлява една малка ниша. После разгледахме и музея на Розата в
Казанлък, където ни разказаха за процеса на извличане на розово масло, чийто
аромат не изветрява вече 70 години от съдовете, в които е събирано и накрая НАР
„Кабиле“, където изкарахме един приятен следобед. Там съм ходила много пъти, но
никога не ми омръзват, нито музеят с интересните експонати, нито археологическите
разкопки, нито изкачването на „Зайчи връх“, чиито скали имали благоприятно
влияние върху човешкия организъм заради магнитни аномалии, а самоят той е
представлявал обсерватория на тракийските жреци.
